Слепи ли сме за духовната гордост

Първата и най-лоша причина за грешки, които изобилстват в живота ни, е духовната гордост. Това е основната врата, през която дяволът идва в сърцата на онези, които са ревностни за напредъка на Христовото учение. Това е главният изпускателен клапан за дима от бездната, за да потъмнее умът и да не разберем угрозата от Божий съд, пред който стоим.

Гордостта е основният похват, с който дяволът държи душите на християните, и главният източник на всички пакости, които той прави, за да осуети и да затрудни работата на Бога. Духовната гордост е основният източник или поне най-малкото оказващият основна подкрепа за всички други грешки. Ако това заболяване не се лекува, лекарствата, които се прилагат при лечението на всички други заболявания, са напразни.

Чрез духовната гордост умът се защитава и се оправдава с други грешки и воюва срещу светлината, с чиято помощ тя може да се коригира и възстанови. Духовно гордият човек си мисли, че е изпълен вече със светлина, и смята, че той не се нуждае от обучение, така че той е готов да пренебрегне всяка покана за помощ.

От друга страна, смиреният е като малко дете, което лесно приема поправление. Той е предпазлив в своята оценка за себе си, чувствителен за възможността да се заблуди. Ако му се каже, че изпада в заблуждение, той веднага с готовност предприема стъпки да провери себе си.

Нищо друго не отдалечава християнина толкова много извън обсега на дявола, колкото смирението, и така се подготвя съзнанието за божествената светлина, която прогонва всяка тъмнина. Смирението изчиства окото, за да гледа на нещата такива, каквито са наистина.
„Ще води кротките с правда и ще научи кротките на пътя Си“ (Псалм 25: 9).

Ако християнинът е оздравял от духовната гордост, другите неща са лесно поправими. Първата ни грижа трябва да бъде да коригираме сърцата си и да изтръгнем гредата на гордостта от очите си, и след това ще видим ясно.

Възрастяващи християни, пазете се!

Най-вероятната мишена за гордостта са тези, които са най-ревностни в Божието дело. Когато дадено лице по някакъв начин започне да превъзхожда другите и е значително по-изявено в християнския си живот, шансовете са 1:10, че това веднага ще събуди ревността на тези около него.

Другите ще започнат да го подозират (независимо дали имат основателна причина, или не), че той е много горд от добрината си и че той най-вероятно си мисли, че никой не е толкова добър, колкото е той, така че всичко, което той казва и извършва, се посреща от другите с предубеждение (предразсъдък).

Онези, които от своя страна са студени и мъртви, и особено тези, които никога не са имали опит в силата на благодатта в собствените си сърца, лесно ще таят в себе си такива мисли за най-добрите християни. Причината за това не е нищо друго освен скрита враждебност срещу ревностната святост.
Но ревностният християнин трябва да внимава, защото ревността за Господа не доказва, че той не може да стане мишена и дяволът да се възползва от това, за да заслепи очите му, за да види истинската природа на сърцето си и да мисли, че ревността го предпазва от гордост. Ако случайно се появи такава мисъл, то за гордия човек тя е неправомерна и е под внушението на нелюбезен дух, така че тези внушения не се вземат под внимание.

Уви, колко много гордост имат в сърцата си най-добрите! Това е най-лошата част от тялото на греха и смъртта; първият грях, който някога влезе във вселената, и последният, който ще е изкоренен. Това е най-упоритият враг на Бога!

Гордостта: Скритият враг

Гордостта много по-трудно се различава от всеки друг грях поради самото си естество. Това означава, че гордостта е качество на лице, което има прекалено високо мнение за себе си. Не е изненадващо, че човек, който има твърде високо мнение за себе си, не знае, че е изпаднал в това състояние. Той си мисли, че има някакво основание за мнението, което има за себе си, поради което е оправдан. Ако основанието за мнението, което има за себе си, се разпадне, той ще престане да мисли за себе си по този начин.

Но поради естеството си духовната гордост е най-тайният от всички грехове. Няма друг въпрос, по който сърцето да е по-измамливо и неизследимо, и няма друг грях в света, в който човек да е толкова самонадеян. Самото естество на гордостта е да изработва самочувствие, като прогонва всякакво подозрение за наличие на зло. Гордостта не е ясно изразен грях, така че много прилича на тайния характер на дявола и неговото лукавство, което се проявява в множество форми, в голямата си част незабелязани и неподозирани.

Духовната гордост приема много форми и състояния, които като слоеве един под друг обхващат сърцето като люспите на лука: когато премахнем една, отдолу има друга. Ето защо ние трябва да поставим най-великия наблюдател, който може да си представим, над сърцата си по отношение на този въпрос и с най-искрен плач да потърсим помощ от Великия сърцеведец. Който вярва на собственото си сърце, е безумец.

Тъй като духовната гордост поради своята природа е толкова прикрита, тя не може да бъде лесно разпозната, просто така, по интуиция. Тя се разпознава най-добре чрез нейните плодове, някои от които ще разгледаме по-долу заедно с противоположните им плодове на християнското смирение.

Гордостта търси грешки

Духовната гордост предизвиква човека той да говори за греховете на други лица и за тяхната вражда с Бога. Говори за Божиите хора със смях и лекомислие, с презрение, докато чистото християнско смирение мълчи за тях или говори с печал или жалост.

Духовно гордият човек показва при търсене на грешки у другите светии, че те са с ниско съдържание на благодат и колко студени и мъртви са те. Тяхна характерна черта е, че бързо разпознават и коментират техните недостатъци. Изключително скромният християнин има толкова много да направи за дома си и вижда толкова много недостатъци в собственото си поведение, че той е твърде зает, за да се вглежда в другите.

Той се оплаква, най-вече от себе си и от собствената си студенина и липса на благодат. Той е склонен да уважава другите като по-добри от себе си и е готов да се надява, че най-вече у другите има повече любов и благодарност към Бога, отколкото той. От друга страна, смиреният християнин не мисли, че другите трябва да произведат по-малко плодове за Божия слава, отколкото той.

На някои духовната гордост е примесена с големи знания, поради което те се радват и искрено говорят на другите за своите знания, като очакват и другите християни да се съгласят и да им подражават в тяхното поведение. Когато обаче това не стане, те са готови да ги критикуват за тяхната студенина и безжизненост.

Има и плътски християни, които в лицемерието си показват привидно благочестие и когато имат изключителни открития за Божията слава, те са завладени от собствената си греховност. В това свое състояние те са готови да говорят много. Те имат вид на сериозни и за да придадат достоверност на своето смирение и на това, което говорят, обвиняват себе си и така увещават своите братя християни, обличайки привидно одеждите на любовта и смирението.

Чистото християнско смирение кара човек да обръща внимание на всичко, което е добро у другите, и да съдейства по начин, чрез който да насърчи най-доброто у тях, с цел братът или сестрата в Господа да се укрепят. Същевременно той отправя погледа си главно върху онези неща, които не са добри в него самия, и обръща сериозно внимание на всички фактори, които могат да влошат неговото състояние.

Гордост: Грубостта

Това е начинът на духовно гордите хора да говорят почти за всичко, което виждат у другите, по най-груб и хаплив начин. Това често се случва с тях – да кажат на другите чрез мнение, поведение, съвет, с чувство на студенина, уж от предпазливост и т.н., че те са от дявола или от ада.

Такъв вид език те често използват не само спрямо безбожните хора, но и към тези, които са истински деца на Бога, а също и към служители на благовестието и други, които са много по-висшестоящи. Християните, които са събратя в Господа, трябва да се отнасят един към друг с топлина и искреност, смирение и кротост, както Христос се отнася към тях.

Гордост: Да сложиш маската на неискреността или преструвката

Духовната гордост често предизвиква желание да бъдеш различен спрямо околните, било чрез облекло, маниер на говорене или поведение. По такъв начин целиш да изпъкнеш пред другите, да покажеш, че ти заслужаваш по-голямо внимание. А онзи, който е във висша степен скромен християнин, е верен в дълга си, колкото и различен да е – ходейки по пътя към небето, въпреки че целият свят го е изоставил, но въпреки това да бъде различен не е неговата самоцел.

Той не се опитва да постави себе си над другите, за да изпъкне. В него няма амбицията да покаже на околните колко по-добър е от всички останали, презирайки ги в очите си, но напротив, иска да стане всичко за всички хора, давайки предимство на другите, съобразявайки се с тях, като иска да ги зарадва във всичко, само не и в греха.

Гордост: Лесно се оскърбява. Накърненото Аз

Духовната гордост отделя голямо внимание на противниците си, които й пречат да се изяви, и лесно се наранява. Когато това се случи, горделивият човек е склонен често да говори за тези, които са го наранили, с горчивина или презрение.

Чистото християнско смирение, от друга страна, кара човека да бъде по-скоро като благословения свой Господ. Когато го хулят, да търпи.
„Той беше угнетяван, но смири Себе Си, и не отвори устата Си; както агне водено на клане, и както овца, която пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си“ (Ис. 53:7).
Той не отваря уста, а мълчаливо предава Себе Си на Този, който съди справедливо. Колкото повече светът застава срещу смирения християнин, толкова по-тих и смирен ще бъде той, докато не застане в молитва във вътрешната си стаичка, и там той няма да е мълчалив, а ще отправи с благодарно и искрено сърце своя вопъл към Бога.
„А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка, и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е в тайно; и Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:6).

Гордост: Самонадеяност пред Бога и човека

Друго последствие от духовната гордост са самоувереността и дързостта, с която застават някои пред Бога и човеците. В голямата си радост пред Бога те не обръщат достатъчно внимание на правилото в Псалм 2:11: „Поклони се на Господа с благоговение, и радвайте се с трепет“.

Те не се радват в правилния смисъл с благоговеен трепет пред величието на Бога и с разбирането за ужасното разстояние, което съществува между Него и тях. Налице е също така поведение на прекалена дързост пред човеците, продиктувано от неправилно прилагане на написаното в Притчи 29:25: „Страхът от човека носи примка…“ И затова мнозина християни, за да не прояват уж малодушие пред другите, изцяло изоставят всякаква скромност или почит към човека.

Но когато самонадеяността е заменена със страх от Бога, т.е. има правилно разбиране за величието на Бога, тогава нашето отношение ще бъде коренно различно според думите на апостол Петър:
„Но почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда“ (I Петър 3:15).

Гордост: Гладни за внимание

Друг ефект от духовната гордост е, когато в нашето поведение вниманието е станало самоцел, т.е. да полагаме извънредно много усилия, за да спечелим вниманието на другите и цялото ни поведение да се ръководи от постигането на тази цел. Хората често са склонни да действат по такъв начин, че да предизвикат другите да покажат особено благорозположение към тях. Такъв начин на поведение е много естествен за лице, което е под влиянието на духовната гордост, да получи полагащото му се уважение.

Ако другите покажат склонност да му се подчинят и са съгласни да се откажат от различията си с него, той е отворен за тях и е готов да ги „приеме в своето лоно“. Става естествено за него да очаква такова отношение и е твърде чувствителен, ако забележи, че някой не го приема по такъв начин. Има лошо мнение за тези, които не са го уважили достатъчно и не са му дали това, което той счита, че заслужава. Това състояние граничи с нарцисизъм. Показва арогантно, надменно и горделиво поведение.

Такъв един човек, който е под влиянието на духовната гордост, е по-склонен да поучава другите, отколкото да се информира за себе си; така поведението му излиза извън контрол, т.е. той няма обективен поглед за това какво става с него. Скромният християнин мисли, че се нуждае от помощта на всеки, а този, който е духовно горд, смята, че всеки има нужда от неговата помощ. Християнското смирение, когато вижда нещастието на другия, умолява и се опитва да помогне, но духовната гордост се опитва да командва и да поучава с власт.

Гордост: Неглижиране на другите

Духовната гордост е свикнала да стои в светлината на прожекторите, така че тя се отнася към другите с пренебрежение. Напротив, чистото християнско смирение ни учи да отдаваме почит един на друг, към което ни призовава и апостол Петър: „Почитайте всички; обичайте братството; от Бога се бойте, царя почитайте“ (I Петър 2:17).

И все пак ние сме длъжни да бъдем много внимателни и да не пренебрегваме никого в този свят, но с търпение и любов да му открием Христовото благовестие, което може да го изведе от тъмнина към светлина. Ние трябва не да се крием от хората в света, но с пълна дързост да изобличаваме за грях, разкривайки Божието благоволение към всеки грешник, изявено в Исуса Христа, с ясното съзнание, че както Бог е имал благоволение към нас като грешници, така Той показва благоволение и към всички останали.

(1703-1758)